Валери Валериев

проза

Литературен клуб | нова българска проза/поезия | страницата на автора

 

Моят приятел Георги Стоянов ме събуди в полунощ

 

Валери Валериев

 

        - Пазu главата! ... Пазu главата!
        Избирам винаги мястото в ъгъла, най-крайните нарове, а покривът на повечето хижи там рязко се скосява и сигурно е въпрос на навик да не се изправяш рязко.
         - Леко бе, човече! ... Удари ли се?
         - М! Сигурно...
        Кракът ми изпадна от завивките.
         - Донесъл съм ти големите обувки. Облечи се, да се поразходим малко.
        Приседнал на ръба на леглото, извадих лице от шепите си и видях пред мен моят приятел Георги Стоянов да ме буди в полунощ. Не ми даде да запаля светлината и това беше правилно - ако в тази първа минута се бе изправил насред стаята, полуусмихнат, с брадва в ръка, щях да прилепна подивял към стената и да се развикам.
        Долу вятърът беше разхвърлял вестниците по пода, сигурно имаше счупени чинии. "Еее! Трябва да се чисти утре!". Тази тегава мисъл ме бодна между ребрата по-силно от острието, с което Георги разгонваше тъмното. Взех първия фенер, попаднал ми в ръка, и го последвах навън.
        Няма значение дали нощта бе студена и вятърът - стръвен. Важното е, че Георги пое през поляната към гората. Защото, ако беше тръгнал надясно към колибата на бай Ставри, трябваше някой да направи нещо категорично и решително, за да го спре. В училище имаше прякор, викаха му Еди - от "Людоеда". Въпреки очакванията на всички в последните месеци, не се стопи, обратното - напълня. Аз? Аз съм висок метър и седемдесет и четири. Срам ме е от старостта на рефлекса, с който смекват колената ми пред необратимото.
        Вятърът ме побутна да тръгна по-бързо и с някакво сънено, спънато тичане успях да се изравня с Георги преди да нагазим в пущинаците. Той ме захвана по-здраво за вратлето, чукна чело в моето и захапа една-две крачки преднина. Вървяхме или тичахме? Светлината на фенера едва-едва му близваше подметките. Постоянно се препъвах в някакви коренаци и наклона ми изкара доста дъх. Бабата на Георги изплете за него нови, хубави пуловери от яркочерна вълна. Русолявата му брада блесна като жарава, когато се полуизвърна да види дали съм се изправил и кой точно камък псувам. В следващите десетина минути вървях по спомена за тази посока.
        Чакаше на равно място, подпрял брадвата под лицето си, показа ми къде е хижата дълбоко под нас и на мен ми се зави свят. Видях как трябва да се връщаме обратно и за първи път тази нощ ми дойде гняв да го ударя.
        - По пътеката ще се прибираме, има пътека!
        Георги се понадигна, отри ръце в панталона си.
        - Минu по-надолу!... А там! Да не те ударя, че в тъмното бели стават! Виждаш ли оттам?
        - Виждам...
        - Светнu тука да ти покажа!
        Клекът е нито дърво, нито храст, сноп от силни, жилави клони. Расте навсякъде в планината, а изглежда направен за дъното на море. Георги го застъпи с крак и посочи дървените торби, кошероподобни бучки, израсли по стеблото и корените.
        - Повечето тука са болни от това,...
        - Аа! - извръщам очи.
        - ...другите дървета също! Годината е проклета нещо, бай ти Ставри се е видял в чудо!
        Побутна клека с острието на брадвата... "Виждаш ли?!"... "Дръпнu се!".
        Въздухът се заизвива между зъбите му, издиша, вдиша пак. Замахна и почна да сече. Аз потънах. Втресе ме.
        Седнах встрани и изгасих фенера, гледах надясно и после наляво и наляво беше по-добре, защото от много далече се виждаха светлините на града. Но скоро не се сдържах и стрелях от упор в сърцето си, с надеждата куршумът да ме пропусне. Въпреки че беше тъмно и не смеех пак да дам светлина, с очите си пожелах да усетя това място, където беше лицето на приятеля ми Георги Стоянов.
        Нека ви кажа нещо за този човек: Една година преди завършването той преби Алекс на двора все едно четеше литургия. За тези, които винаги искаха Алекс едва ли не мъртъв, това бе загадка. По-лошо - мръсно подиграване със справедливата им злоба. За мен бе откровение. Бяхме ги заградили в кръг и имаше много викове. А Георги влезе, излезе и отстъпи от кръга и не каза нищо, взе си раницата и се прибра у дома без да бърза. Стъпи ни по главите на всичките - не защото е много силен и много смел, а защото ходеше по вода и изглеждаше така, все едно не знае или му е все едно. Спомням си го добре, защото преди това мислехме и тогава, и след това той ни накара да мислим, че с тези ръце може само да се свири на арфа или пиано, в тях да се мътят пилета, да се ваят речни камъни. А дясната да пише с почерка на първокласник.
        Отвреме-навреме Георги псуваше, мачкайки коренището с крак, спираше си ръката, за да ме заговори:
        - Валка, тези книжки, които ми даде, трябва да ти ги върна. Сложни са ми малко, но помагат,... интересно.... Ммм да, може да се научи нещо от тях... Наистина!... Просто нямам време да ги дочета, а сигурно ще ти трябвата да си довършиш там... дисертацията.
        Подиграваше се. Добре, заслужено! С едно единствено оправдание - не изпитвах никаква радост. Всички чакахме да се пречупи, но аз не се почувствах богоизбран от това, че съм един свидетел. Лигавата завист просто изхълца в мен или просто потръпнах леко от задоволството за едно сбъднато предчувствие. Но наистина, само толкова. Слава Богу, тъмно беше, лицето на Георги не се виждаше и можех и още мога да си представям каквото си искам. Гласът му поне със сигурност бе същият.
        Скоро дървото се отпусна. Догади ми се от облекчението, което изпитва оцелелият. Ако беше помолил мен да си протегна ръката напред, какво щях да направя? Не винаги съм бил такъв. Просто онемях без да искам, когато не трябва, заради който не трябва. И това как дървото помогна на Георги да се лекува, е много по-важно и хубаво от шишарките, които щеше да роди напролет.
        Насеченият клек лежеше в краката ми, приятелят ми стоеше встрани запъхтян и двамата гледахме клоните, разпиляни като кости, които в тъмното ми изглеждаха със силуета на човек.
        Повървяхме до началото на пътеката, но след десетина метра той зави леко всрани. Без да изчака светлина от фенерчето, започна да дере със затъпеното острието по стъблото на една фиданка, израсла между дърветата. В тъмното не се виждаше какво е това дърво:
        - Орех. Преди пет-шест години го посадихме със старите.
        - На него какво му?
        - Нищо. Съвсем здраво е... - засмя се Георги.
        След няколко по-дълбоки удара орехът изпращя и се свлече настрани. Гората не направи нищо да го защити, не дойдоха вълци да ни ухапят. Гората обичаше много това момче.
        Георги се обърна, запъхтян дойде при мене и се сви в корема, приклекна, за да си поеме въздух. Набра се на рамото ми, едва не ми смаза гръбнака. Изправен в тъмната гора, потупа ме по-бузата и прошепна:
        - Затова взех тебе, Валка! Ако беше Ива, досега да се е разплакала!
        - Добре ли си, Жоре?
        Поклати глава и се усмихна с тази усмивка, която е тик в лицето на почти всички доктори, независимо какви са новините.
        - Какво говориш, човече? Какво говориш...
        Събудих се на другата сутрин с ужасни болки в гърлото, все едно някой се беше изплюл в гърдите ми. Долу багажът ни беше приготвен, всичко почистено. Георги вареше кафе.
        Бай Ставри излезе да ни изпрати, за да му върнем ключовете. Тежко му е на този старец, едва можаха да си разменят няколко думи. Обещахме да идваме по-често, да му донесем куче.
        - Поздрави сестра си, Георги! Тя как е?
        - Абе, знаеш я - стабилна, както винаги. Ще мина тия дни да я видя... Слушай, бай Ставри, аз на всички парите няма да мога да върна, но на тебе ще ти ги върна скоро. Обещавам!
        - Не ме ядосвай, момче... За такова нещо... - хижарят пак заби поглед в тревата, унесе се и може би дори не усети кога запалих колата, не го видях да маха след нас.
        Спряхме в селото да пазаруваме, после на една бензиностанция да пълним, и за лекарства. На излизане от аптеката видях Георги да пикае в една саксия до плочника пред замаяния поглед на майки, деца и механици. Никой нищо не каза, никой не тръгна да ни бие. Може би никой не беше виждал човек да пикае насила и да плаче като дете, докато пикае.
        До София той спа на задната седалка, мълча и се стегна.
        Мина време. Избръсна си брадата, изряза си ноктите. Облече нови дрехи, които сестра му беше купила, изпрала, изгладила. Ива го прибра - без да й се извинява, без да й казва нищо. Един ден прекрачи прага с куфар и цвете в ръка, целуна я по устните, целуна я по корема и заключи врата след себе си, защото това беше негов дом. След още няколко седмици започнаха да се подготвят и насрочиха нова дата за сватбата.
        Моят приятел Георги Стоянов. Никога в живота си не отсече дърво, не удари човек, не проля повече кръв. Не го беше страх от нищо и все пак не посмя да рискува със себе си и да пропуши отново. Единственият път, когато си позволи да направи това, което не мога да отсъдя, дали беше само добро или само лошо - бяхме двамата в хижата на бай Ставри, когато дойде и ме събуди в полунощ...

 

Електронна публикация на 12. ноември 2005 г.
г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]