Валери Валериев

проза

Литературен клуб | нова българска проза/поезия | страницата на автора

 

Инженерът Димитър Горанов усети как сърцето му се уголемява

 

Валери Валериев

 

        Първият от онези библейски дъждове, които бичуваха лятото на 2005-та, започна да тъпче улицата с кал, когато майсторите, скупчени на стълбите пред блока, палеха обедните си цигари. Младият с кривите очи канеше гълъбите с трохи от баничка и Димитър Горанов, сбръчил гнусливо вежди срещу котешкото му, жълтеникаво лице, мислеше само: "Ловува". Мазна дъждовна капка зашемети гълъба, натежавайки на крилата му. Разочарован, че онзи, като е от Силистра, не се пресегна да отхапе главата на птицата, Димитър Горанов се повъртя на входа секунда-две, достатъчно съвсем да му засивее. Вратата на апартамент 3 се удари припряно в касата, болнава светкавица припадна в междублоковото пространство и една заквасена физиономия се оттегли за следобеден сън в далечната част на дома си, която не беше разместена, измърляна и разремонтирана.
        Към пет и половина следобед Димитър Горанов притича с наведен поглед през дневната и, запарен, се спусна по стълбите да се кара на майсторите защо нищо не са работили. "Работа не се върши на парче", те тъкмо попривършваха с ракията. "Утре, ако е хубаво, почваме наведнъж и ще изкараме докрай. Днеска вече няма смисъл". "Ама...ама...", инженерът разпери ръце в белодробно дишане, издут като балон от псувните си. "Не може бе, момчета, ако оставим така, как ще се спи тази вечер". "Е! Сега как спахте!". Дъгата даде сигнал да изкарат инструментите изпод навеса и с бързи подскоци над локвите те се прибраха в бърлогата си за ново раздаване.
        Вечерята на семейство Горанови бе особено несполучлива.
        - Роза, дай ми, моля ти се, ключа от шкафа!
        Г-жа Горанова настръхна в истеричното си мълчание. Димитър Горанов стана от масата да се поразтъпче, но и да убие подозрението си, че багажът му е натъпкан в раница и изхвърлен някъде под прозореца.
        - Роза, ...трябва ми ключа от шкафа!
        Ръката на Роза се съживи да посегне към нещо в сухата чиния на гърдите й. Ключът се залюля беззвучно във въздуха. Г-н Горанов, отбягвайки да остане лице в лице с жена си, отвори металния скрин, зареди пушката и, наметнат с дебело родопско одеяло, прекоси тесния коридор, набирайки смелост да влезе в дневната.
        Успя да се задържи на краката си за незнамколко вдишвания, защото дъхът му засече при вида на огромните дупки в стената, където някога бе прекрасният(?), маджуниран стъклопакет. Инженерът отмести найлоните от люлеещия се стол и го зарита на отлична стрелкова позиция в центъра на стаята. Сгушил лице в гърдите си, той отчете първо - гаденето, второ - треперене в коленете и не на последно място - усещането, че ще се разпори от горе до долу като обесник. "По-бързо да дойде тази дограма, Господи, по бързо да дойде, за да спрем с тази...". Абстинеция. Добре запомнено усещане, но избледнял за произношението термин. Димитър Горанов облиза пресъхналите си устни и отвори боязливо очи, за да посрещне престъпника, осмелил се да прелети четири метра над земята с цел разстройване и грабеж. Но подозрителният шум бе не от удара на метален ток в мозайката на балкона, а остаряла дъждовна вода, дрънчаща по никилираните улуци. "Китайско мъчение", изсумтя инженерът и се залюля презрително в креслото, дълбоко решен да не се даде лесно на това, което днес се опита да го скапе.
        Половин-един час не премести очи от тавана. През девет планини в десета Роза изгаси телевизора, чу я да отваря аптечката и не я чу повече. Телефонът звъня два пъти и така си и остана, затрупан някъде между отломките от мазилката. Съседите от апартамент 2 излязоха за работа. Уморен от слухтене и от опити да не мисли за нищо, Димитър Горанов се видя принуден да огледа какво е останало навън.
        Отсрещните блокове, умити от дъжда и загърнати в топлотата на юнската вечер, светеха неподвижно с разноцветни светлини: огромни каменни вигвами, опасани в кабели, разпънати между колчетата на улични лампи. До началото на полето и нагоре по ниските облаци, древният жилищен комплекс бе разпростял кафеникаво-зелената си аура, примамвайки пеперуди, бавни коли, бързи коли, закъснели рейсове. Изгасването и включването на лампите в чуждите дневни и кухни, включването и изключването на телевизорите, отварянето и затварянето на входните врати и металните решетки. "Трябва да си сложим метални решетки". Димитър Горанов с интерес проглеждаше в опразнените рамки на прозорците си за безшумното движение на панелните клапи и се поусмихна на глезотиите, които блок 428 опита да заповяда по морзовата азбука. В тъмнината на своята разрушена дневна той си спомни, че стените зад найлона имат цвят на зряла праскова. Роза го караше да боядисват цветно, за да се откопчи от усещането за притиснатост, което винаги я изтикваше зад заключената врата на банята. А сега цялата широта, на която и двамата се надяваха, започна да прелива от балконския перваз, да се стича като лава през празнините, оставени от евтиния стъклопакет. Улицата и полето и тъмното небе прекрачиха в дневната на Димитър Горанов, разлепиха мебелите един от друг, разхвърляха ги с лекота на разстояние от човека в центъра, засмукал с гръбнак облекалката на стола. Димитър Горанов разбра, че колкото повече седи неподвижен и държи очите си отворени, безразличен към това да остане и неспособен да се махне, върху него напредва извършването на смъртоносна медицинска манипулация. Доскоро кръвта му изтичаше през отворите в стената. Сега, вдигнат някъде нависоко, обзет от приятен световъртеж, пространството на нощта натъпкваше кръвта обратно в сърцето му, още и още кръв. Вместо да го убият, дробовете на инженера се разпукаха много бавно като зрели пъпеши, гръбнакът му се отгърчи и приятна топлина завзе територии от костите, които отдавна имаше за изгубени. Димитър Горанов насълзи очи, избута одеалото на пода и вдигна ръце с оръжие над главата си, защото усети как сърцето му се уголемява. И сигурно щеше да достигне Бога, ако в този полунощен момент Вили не се бе появил на перваза.
        Разперил ръце като детско самолетче, Вили пазеше равновесие на балконския перваз, и се направи, че забелязва приятеля си, едва когато зъбите на инженера затракаха невъздържано в тъмнината.
        - Да не вземеш да стреляш сега, че Роза ще ни изкара ангелите!
        Предупреждението бе много на място. Вили направи салто във въздуха и се приземи пред телевизионните камери на метър от изцъкленото лице на Димитър Горанов, който не се досети, че от него очакват аплодисменти.
        - Така! Спокойно, скъпи, отивам да си взема вода от хладилника и като се върна, надявам се да си по-разговорлив!
         Вили натика бира в ръката на г-н Горанов и засили към нея еднолитрова бутилка от хрущяща пластмаса.
        - Хайде, наздраве - за "добре съм ти дошъл"!
        - Какво става?!
        - Нищо не става бе, Митко. Просто минавам да се видим!
        Водата попи някъде под тъмната риза на тъмния двуреден костюм - костюма от бала, може би единствения, който Вили успя да си купи. Примижал от радост, той отвори едно утолено око, за да потръпне от мъчителния жест, с който инженера заби зеленото шише до крака на стола.
        - Нашето момиче май не се грижи добре за тебе. Държи бира в хладилника, дала ти е да си купиш пушка...
        - Тя пушката я крие.
        - Защо?
        - Ммм... Един ден почна да ме заглежда. "Какво ти е това на челото", вика. "Пъпка ли ти излиза, херпес ли"... После се сети и прибра пушката.
        - Хм... И аз имам белези, но няма кой да ми се кара за тях - Вили скри пушката в далечните сенки на дневната, придърпа изцапана от боята табуретка и приседна на нея, разпасвайки ризата над гърба си. Димитър не смееше да го погледне.
        - Боли ли?
        - Да, много боли. Но после. А преди това, ако не си толкова паникьосан, сигурно е приятно. Хората дават пари, за да летят, ние летяхме безплатно.
        Засмяха се. Мина време.
        - Как си бе, Мите?
        - Сега пак правим ремонт...
        - Да?
        Вили беше нахаен, Вили беше снизходителен и г-н Горанов го ужили подозрение, че му се подиграват.
        - Ще... такова... Отивам да събудя Роза, тя много ще иска да те види.
        Вили го натисна надолу в креслото и гласът му опря острие в гърлото на инженера.
        - Питай ме!
        - ?
        - Питай ме!
        Димитър Горанов разклати глава и устните му набъбнаха от хленч, защото се усети страхливец. Той стисна очи и помоли Бог да го събуди час по-скоро.
        - Питай ме!
        Таванът започна да се спуска към гърдите на г-н Горанов.
        - Сър-диш-ли-се?
        Лицето на инженера се отпусна в безтегловност. Вили се засмя одобрително и плесна с ръце.
        - Какво, да не би да не беше това?
        - Не, точно уцели. За друго така и така не можем да говорим...
        Вили се отпусна назад в тъмното и прибра ръце в ножницата на гърба си, започна да си подсвирква нещо весело. Смутен, г-н Горанов се зарови целия под одеалото. Сърцето му увисна на косъм и тишината го разлюля заплашително силно.
        - Сърдиш ли се?
        Въздухът отново зажужа. Погледнаха се лице в лице.
        - Наистина ли толкова много ти пука, ... Мите?
        Вили вдигна бавно бутилката пред лицето си. Очите на двамата приятели потънаха заедно към дъното на тихите минерални води. Митко Горанов отговори на поздрава и благослови наздравицата.
         Сутринта се облегна на звънеца, докато съненият собственик на апартамент 3 притича да отвори вратата. Отначало не позна майсторите, но и те не го познаха такъв разрошен. Плати им за ден и половина: "Не и за утре, момчета! За да не работите днес! Днес е неделя, ще почиваме". Роза, изпъната като мумия в леглото, съвсем не чу обясненията, с които г-н Горанов я отвлече. Спря да рони безцветни сълзи, едва когато колата отби в първата поляна, където се мерна да хрупа кон. Митко Горанов остави жена си по нощница да гази из поопърлените макове и разпъна родопското на земята във сянката на неколцина бели облачета, изостанали в небето този ден.
        На следващата нощ, въпреки обещанието на Вили, отново изви вятър и валя пороен библейски дъжд. Митко и Роза Горанови, които нощуваха на пода в дневната, не усетиха как в прегръдката между тях се вмъква лека простуда.

 

Електронна публикация на 12. ноември 2005 г.
г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]