Най-трудно се общува с други същества, които не са бозайници.
Затова е редно децата в училище
да учат смятане не с ябълки и круши,
а с канарчета.
Броенето не става по-лесно, нито ученето по-приятно.
Веднъж умре ли ти първото и единствено канарче,
в ранна или юношеска възраст,
вече нищо не е смешно:
ставаш като баща си –
предпочиташ новини пред комедийни филми,
в неделя между 14 и 16
застилаш кухненската маса със стари жълти вестници
и разглабяш електрически уреди с отвертка и трион.
Повреда няма никога,
ръцете му омекват, мълчи,
не знае как да сглоби
тостера и радиоприемника обратно.
Това ме разсмива, както и бокса по телевизията,
паданията на минувачи по улицата,
куриозни случки на самоубийства,
за които четем във вестниците.
„Вече си голям, за да се смееш на такива неща“,
с равен глас ми се кара тате.
Но на мен ми е смешно.
Вече всичко ми е смешно.
Защото аз съм човек, на който
последователно в много кратко време
са умрели четвъртото и третото канарче,
вероятно от някоя рядка болест.
Склероза. Дядо ми е болен от това.
Не помни имена на внуци, но помни,
че Жужи живее в клетка и трябва да яде просо.
Много ли канарчета умират за 80 години?
Колкото й да са, който и да си - нищо не знаеш,
броиш в права линия, не си подготвен
за изваждане и делене.

върни се | съдържание | продължи